КАЖЕТЕ, ЧЕ ОБИЧАТЕ ДОКАТО Е ВРЕМЕ

Това  е  изповед. Грешка. Съчетани с много тъга…Ще пиша, за да ми олекне. Но надали. Времето лекува. Думите не. Нека се леят. Дано ми стане по – леко.
Беше студен зимен ден. Ветровит и мрачен. Такива дни каквито само аз мога да обичам и да намирам чара в тях. Както и в есента, но това е друг въпрос…

Излизахме да си заведем детенцето на градина, когато на вратата се появи малко коте. Сладко и гальовно. Не му обърнах внимание. Все пак бързах, а и бях забравила да обичам животинките. Сякаш ги мервах в забързаното ежедневие и до там. Заведохме си детенцето. Бях забравила, че си имаме гостенин,когато на връщане той отново се появи. Това бяха най – красивите зелени очи на котка, които съм виждала. Беше любов от пръв поглед , но си казах: ” Това е само коте “.

На следващия ден пак ме чакаше. Изкуших се и му направих топла попарка с прясно мляко и хляб. Беше щастливо и доволно. Така се привързахме. Мина неусетно месец и го виждах как расте пред очите ни. Радвахме му се, пускахме го вътре, хранихме го и го обичахме.

Днес обаче беше странен ден. Някак прекалено тих и прекалено слънчев за зимен ден. Така го усещах. Ходих да пазарувам и му купих котешка консерва да го зарадвам. Когато се върнах му я сипах зад колата ни, за да хапне. Преяде и започна доволно да си играе. Решихме, че е време да ходим по задачи. Беше ми в краката и го изгоних качвайки се в колата ни. То избяга към съседите. Но е било заблуда. Връщайки назад мъжът ми само каза: ” Спри, стори ми се, че котето рита на пътя”. Спрях и хукнахме към него. Но мъжът ми ме спря. Не позволи да продължа. Знаех какво е станало…Молех се да ме пусне, но не ми даде. Знаеше колко го обичам. Беше умряло…

Сякаш времето спря. Не можех да спра да плача. Не исках да е истина. Но беше. Защо се появи в живота ни? Защо го обикнах, та нали аз уж трудно се привързвам. Защо страдах и плачех? Защо си отиде!? Нямах отговори…Само плачех… Започнах да връщам времето назад. Последните дни често казвах: ” Много искам да те погаля, но утре сега бързам. А толко много исках “. Утре вече беше късно. Днес се сетих, да сетих се! Като дете си бях казала, че няма да се привързвам към животно, защото когато се привържех към животно винага страдах след това за него. Бях забравила това нещо. Днес се сетих. Започнах да се чудя какъв е урока??? Скапания урок… Защо???????????????????

И знаете ли, дойде ми като мисъл форма: ” Урока е, че човек трябва да обича днес и сега. Да се радва, да го показва, защото утре може и да е късно.

Благодаря ти, котенце,че ме научи! Благодаря ти, че имаше толко много любов в зелените ти очички! Благодаря ти, че беше тук, но аз някак бързайки не те забелязвах!

Времето лети, а с него и ние… Забавете темпото, обичайте, показвайте си чувствата, защото в следващия момент може да бъде късно…

Сбогам Ая, моля те прости ми!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!