Днес ще ви разкажа доста интересна случка от преди няколко години, която ни се случи при посещение на Разбоишки манастир…

Та така…Да започваме…

Беше хубав майски ден и се чудехме със съпруга ми къде да идем на екскурзия за ден. Хем искахме да има природа, хем да ходим доста пеша. Започнахме да търсим в Google идеи. Едно от предложенията беше именно този манастир – Разбоишки. Ентусиазирано се стегнахме, накупихме си вкуснотии за из път и тръгнахме…

Трябва да спомена, че от София разстоянието е около 70 км. Ние минахме по първокласния път към Калотина. До колкото знам има и друг път през Годеч. Ние избрахме този маршрут и сме доста доволни.

Следвахме табелки, които виждахме пътувайки и оказвайки на къде да поемем, за да стигнем до него.

Когато наближихме село Разбоище / през него се минава / някъде в горната част ни се наложи да спрем. Мили хора ни уведомиха, че с кола до него няма как да стигнем. Останахме изненадани, но си казахме, че това е част от екскурзията и ще действаме. Но това беше малка изненада в сравнение с тези, които ни очакваха…

Тръгнахме по пътека през някаква горичка. От време на време срещахме хора, които ни окуражаваха да продължаваме да вървим въпреки, че не е близо. По едно време излязохме на поляна върху скали. Приказна красота. Все едно бяхме в облаците. Имаше ароматни билки, мушици, пеперуди. До тук добре…Но не виждахме път. Изведнъж някъде отдолу дойде човек, който ни каза, че трябва да вървим на долу по пътека в скалите. Посочи манастира – виждаше се като миниатюра в скалите. Аз реших да се откажа…

После го приех като телевизионна игра, чието трудно ниво трябва да мина, за да стигна до там. Няма да крия, че много вървяхме. Минахме и през влакова линия и накрая стигнахме. Ох, каква радост!

Нямаше никой – тихо и спокойно. Спокойствие, което с думи не се описва, а трябва да се усети, но някак по различно от това на което сме свикнали.

Тръгнахме по пътечка през двора, в който имаше малки керпичени къщички, за да стигнем до скалния манастир. Чудехме защо няма никой и дали въобще работи. Но вървяхме нали все пак едва се бяхме дотътрили до тук.

Качихме се по доста стълбички и се озовахме пред вратата му. Съпругът ми почука на вратата, защото беше затворена, но никой не се показа. Леко решихме да отвориме и видяхме, че няма никой беше тихо и спокойно и отново затворихме, за да изчакаме да се появи игумен, или игуменка и да влезем. Постояхме си смеейки се и говорейки си дали не сме били път ей така само.

Забравих да спомена, че около няколко седмици по – рано съпругът ми, изпита желание да започне да чете Библията и тъкмо беше научил молитвата Отче Наш. По – надолу ще разберете защо ви го казвам…

По – едно време вътре в манастира започна тропане сякаш нещо се мести и чувахме хора как ходят. Чуваше се ясно и отчетливо. Разсърдих се, че не е видял, че има хора и стоим много време да чакаме. И той се учуди как не ги е видял и решихме да влизаме. Отворихме вратата и влезнахме, но вътре нямаше никой. Хора, повярвайте ми!!! Вътре се чуваха хора как ходят и тропат, чувахме стъпките им и двамата преди да влезем. А сега нямаше  никой! Викнахме, ослушахме се, но никой не ни отговори.

Видяхме свещичките и купичка със стотинки, в коята очевидно хората трябва да си оставят парите и да вземат според стойността нужния брой свещички / изпитание за честността /. Направихме го. Купихме ги, запалихме ги и когато тръгнахме да излизаме видяхме, че на поставката за свещените книги / на която свещеникът ги слага, когато чете молитви / е отворена точно молитвата Отче Наш.

Много странни неща… Слизайки надолу по пътеката към къщичките на манастира видяхме стара жена. Оказа се, че тя поддържа манастира. Зарадва ни се. Попита ни харесало ли ни е и ей такива обичайни неща, когато се сетихме да попитаме манастира има ли и друг вход, защото сме чули хора да ходят вътре и да тропат и за това сме влязли иначе още да си чакаме.

Изумлението ни беше огромно, когато каза “НЕ НЯМА”. Ама как така!? Умряхме от срам ще ни помисли за луди…Хем сме чули, хем няма никой. Кой знае колко глупаво сме изглеждали…

И изведнъж жената ни каза в неловкото мълчание, което настана: “И друг път се е случвало”. Така започна историята. ТЯ сподели с нас, че когато идвал човек на кръстопът, или с разколебана вяра, или вярващ понякога се случвали такива случки, за да затвърдят неговата вяра. За да се разбере, че сме виждани и чувани от Господ, светците, ангелите и архангелите. Че са сред нас. Хора, беше невероятно преживяване за нас!

Тогава споделихме, че мъжът ми от скоро чете Библията. И тя каза, че случката е да затвърди вярата му и да му даде знак, че се движи в правилната посока…

На мен също.

Разказа ни, че преди години в скалите е имало тунел към Сърбия през, който е преминавал Васил Левски, когато се е криел от турците.

Ами беше незабравимо изживяване!

На връщане няма да обяснявам каква енергия имахме и колко лесно и бързо се изкачихме по стръмната пътека, за да стигнем горичката и после колата.

Изводите:

  • Вярвайте! Чудеса съществуват! Не се съмнявайте!
  • След всеки извървян дълъг път има награда. Нашата беше, че станахме свидетели на това чудо. Трудно стигнахме, но важното е, че не се отказахме колкото и да ни се искаше на моменти.
  • Няма случайни неща. Мислехме, че дестинацията ни сме избрали случайно, но за пореден път се убеждавам, че дори уж случайните неща не са никак случайни!

Мили хора, вярвайте и ако някога се чудите къде да отидете на екскурзия, отидете там. Пригответе се за дълго ходене, за чудеса и неземна красота и спокойствие. Сякаш си между два свята там. Не може да се опише, а трябва да се почувства.

И още някоко съвета:

1.Вземете си вода, защо няма от къде по маршрута да купите, или да налеете.

2. Вземете си сандвичи, или плодове – от чистия въздух много се огладнява.

3. Каменисто е и има много трева – със сигурност има влечуги. Ако ходите през лятото много внимавайте!

4. За малки деца не е подходящо – хем е дълъг маршрута, хем е стръмно, хем е рисково от влечуги. По маршрута през Годеч ни казаха, че е по – удобно.

Надявам се, че съм ви вдъхнала вяра, или че съм ви дала идея къде бихте могли да отскочите през уикенда.

Но това тайноство, което чух, видях и преживях няма да забравя никога!